Но изводът е, че няма как да се мине без подобни моменти. Всички сме хора и всички бъркаме. И дори да сме пренебрегнали или омаловажили отношенията си с някого, то не означава, че наистина го мислим така. Ето, да речем, споровете в семейството не са рядко срещано явление. Колко пъти сме се карали с родителите си? Много? А нормално ли е? Разбира се, че е. Разликата в поколенията е достатъчна, за да създаде понякога пречки в комуникацията и разминавания във възгледите. А и това са хората, които споделят живота ни, откакто сме деца. Твърде близки са ни, за да се държим неестествено. Именно пред тях изпускаме емоциите си наяве, независимо дали после ще ни е криво или ще се чувстваме по-освободени. Нали не липсват случаи, в които сме крещели срещу майките си? Моменти, когато смятаме, че „не ни пука“, прави сме и изобщо няма да позволим да ни се дава акъл. Следват часове на взаимно мълчаниие, присвити погледи и кисели физиономии. И в крайна сметка мама ни вика за вечеря, като по традиция, а „войната“ е потушена.

Точно това е времето за размисъл. Да, денят за това начинание ще бъде тази година на 25-ти март, но за емоциите е сега – след цветята, прошките, милите думи, показаната, изказаната, непоказаната и неизказаната обич. Тук е идеалният момент за едно голямо „Благодаря!“. За най-добрите майки! Които са най-важните жени в живота ни. Които са до нас, каквото и да се случи. Които ще ни подрепят, дори и целият свят да е срещу нас. Просто защото са ни майки и ни обичат. Безпричинно. Безусловно. Безвременно. Безпределно.

Спомняте ли си как в детските години десетки фотографи идваха при нас, за да ни снимат за 8-ми март. А после ние носехме картички с мили пожелание и разбира се - наша озъбена снимка. Майките ни прегръщаха, очите им се насълзяваха, признаваха съвсем искрено, че това е най-хубавият им подарък. Колко дребен жест, но значещ толкова много...

И сега не е трудно да ги зарадваме. Дори и не с картички, дори и не със снимки, дори и без цветя. Дори и не на самите празници. Просто е достатъчно да отидем при тях и да им кажем ей така, без специален повод, че ги обичаме. Че сме им благодарни за цялата любов, за майчината закрила, за грижовността, вниманието, миговете на пълна отдаденост, липсата на сън, нерви и спокойствие. Че им се извиняваме за моментите, когато сме ги карали да се тревожат, когато сме ги атакували емоционално, когато сме се държали инатливо, неуважително и некоректно. Когато дори и за секунда сме допускали да се съмняват в нас. За нас е от значение тяхната оценка, критика, подкрепа. За нас те самите са важни. Не само, защото са ни майки, а защото ги чувстваме като такива – близки, ценни и незаменими. Няма нужда от повече. Тези признания ще ги крепят дни, месеци и дори години напред. По-прекрасен подарък от това? Не е материален и точно в това се крие смисълът. Ще се запитате дали е оригинално? Може и да не е, но обикновено искрените думи и чувството на благодарност никога не излизат от мода!

Мина денят на жената, но този на майката е без дата. Никога не си твърде голям, прекалено малък или леко смешен за мелодията на „Мила моя мамо...“. Песен, неподвластна на възрастта, времето и омразата. Песен, която и фалшиво да изпълним, майка ни винаги ще чува като най-красивата, най-личната, най-милата и най-свидната.

А аз за пореден път си пея:

 Мила моя мамо

сладка и добричка

как да кажа мамо колко те обичам.

Цели нощи зная

ти над мен си бдяла

в тая топла стая песни си ми пяла.

Ти си ме учила

думи да говоря

ти си ми закрила, ти си ми опора.    

Борислав Вълов