Националният празник за една страна е символ на историческа памет, храбър дух, гордост от миналото, чест и достойнство. Не е нужно да си върл патриот, за да чувстваш деня като значим. Просто е важно да си горд, че си българин. А не да се срамуваш. В дни като трети март се сещаме, че славното ни минало е все така живо и светло, както е било и преди десет, и и преди петдесет, и преди сто години. И че днешният възцарен стереотип за държавата-тоалетна е по-блед и все по-грешен. Ние със собствени усилия сме изградили имиджа на България. Защо мислим, че сме пропаднала малка държава? Защото такава ни е настройката в съзнанието? Променим ли я, бързо ще осъзнаем, че не сме нито малка, нито пропаднала страна.

Трети март. Време, в което хората изкачват десетките стълби, за да стигнат до паметника на Шипка. Да развеят знамето и да си направят няколко снимки. Това е призив на патриотизъм, но не е единствената идея за честване. Вярата и почитта не се изразяват в селфита и съчетаване на дрехи в цветовете на българския флаг. Изразяват се във вътрешната енергия, в силата на мисълта и дълбокото осъзнаване на смисъла от подобни ежегодни празници. Да, със сигурност ще съберем повече „лайкове“ от обикновено, ако си качим снимка с паметник-символ и оригинално прибавяне на бялото, зеленото и червеното. Но това ли е главната цел? Не е ли друга...

...Да се сетим за родните герои, за смелите каузи, за родолюбивия дух, за волята, търпението и болката. Да благодарим, че ги има дните като трети март, защото в противен случай едва ли щяхме да сме толкова СВОБОДНИ, колкото в момента. И надали щяхме така СВОБОДНО да творим, изразяваме мнение, пътуваме, обичаме, мразим, търсим възможности и срещаме какви ли не разнообразни теми и случки. Благодарение на 03.03.1878г. сега получаваме СВОБОДА наготово. Имаме я за даденост. Не се налага да плащаме или да се борим за нея. Десетилетия наред това е бил основният недостижима стремеж, главната фикс идея, така жадуваната цел. Излишно е да се уточнява колко обикновени хора са дали живота си за общото благо, зa възможността днес ние да бъдем по-добре. А всъщност, ние по-добре ли сме? Как се чувстваме? По-силни или по-слаби? А замисляме ли се дали не е по-хубаво да действаме, да не чакаме решенията на проблемите и подобренията сами да паднат от небето, да не се вайкаме, отчайваме или заблуждаваме. Да прогледнем през същността на празниците като трети март, а не на самата подготовка, че наближава ден, в който няма да се учи или работи. Представата за героизма съвсем се е променила, но поне в името на героите, нека бъдем по-уверени, борбени и готови да жертваме егото и мрънканията си. Не бива да сме безразлични, не сме и безлични. Така че едва ли има пречки, които да ни спрат по пътя на себеосъзнаване и променяне. Единственият начин да спасим България и да я направим по-качествено място за живеене, е сами да се заемем, да се сплотим, да се разбудим, да не мързелуваме, да не си спестяваме потенциала, който не е хич малък, да излезем от рамката на стереотипа, да вървим напред с решителност, гордост и непоколебими крачки. Както сме изкачвали, изкачваме и ще изчакваме Шипка на всеки 3-ти март. 

Борислав Вълов